:
 
 

В пътешествие до ориенталския свят Милена Виденова ни издава какво се крие зад блясъка на Сурая.

Интервю на Яна Янева с Милена Виденова, преподавател по Ориенталски танци в класовете за любители на Derida Dance Center.

 Какво е да сбъднеш детската си мечта? За дългия си път като танцьор, вълненията, труда, щастието и болката, скрити зад кулисите, разказва Милена Виденова, преподавател по ориенталски танц в Derida Dance Center.

milena

Каква е историята ти като таньцор?
 Винаги съм искала да се занимавам с танци... цял живот. Още когато бяхме малки, с едни приятелки правехме танцови вечеринки на нашите. Все мечтаех за танци, но когато бях малка, нямаше чак толкова опции за отворени школи и се занимавах със спорт дълги години. Когато станах на 16, навлязоха две много силни школи за хип-хоп танци и тогава видях плакати по улицата, цяла София беше залята. Записах се при една рускиня, Жени; с нея се захванах да танцувам това, което тогава наричаха МТV-style. Понеже много исках да танцувам, започнах да посещавам курсовете всеки ден, като един малък денс порт и на нея много ѝ хареса, че съм толкова запалена.  Професионалната ѝ група не потръгна, затова тя започна да събира по-амбициозните от любителите- да разширяваме репертоара извън MTV, да се занимаваме с showdance, с различни такива демонстрационни go-go... през 2009г. стана модерен бели денс стилът и тогава започнахме да се занимаваме с него, но мнооого балетно настроено, всичко ни беше като един прекрасен руско-български модерен балет-всичко правехме. 

 През 2010г. Жени замина за Сърбия, a на мен бе дадена възможност да остана да върша всичко, което тя правеше, на мой гръб, с условието да ме „наглежда“, разбира се, когато си идва в България. Другата ми опция беше да си намеря нещо ново. Всъщност, тя откри Derida Dance Center с идеята там, в предишната зала, с нея (Жени) да водим уъркшопи, но аз реших, че не това ме влече. Тогава видях, че в Derida има съвременен танц... нищо не ми говореше, но така, в описанието- някакви модерни танцови техники, някакви интересни неща... казах си: „Ще се пробвам!“. През 2010г, август, се записах при тях като любител. Междувременно, нямах никакво понятие за ориенталските танци както сега; въобще всичко реално започна да се случва през 2010г. Аз започнах много интензивно да посещавам курсовете на Живко, макар и с никаква представа какво точно правя. С 1-2 други момичета решихме, че искаме да станем по-добри танцьори и след това- 2010г, за мен изведнъж се оказа необходимост да знам и повече класически елементи, а тъкмо тогава се организираше курсът по балет и ние започнахме много активно да го посещаваме. 
 Повратната ни година е 2011, тогава започна програмата Dance Port Derida. Аз много се колебаех дали да вляза, но реших, че искам, защото е много тежко, наистина една година трябва да си там, то иначе няма и смисъл, независимо дали си близък, или не с някого, дали можеш, или не... ако не си в процеса, вътре, обучението губи своя смисъл.
 Започвайки да се развивам като съвременен танцьор и чувствайки се повече като професионален изпълнител, реших да наблегна повече на ориенталските танци- да получа по-високо образование. Започнах да посещавам различни фестивали и семинари, където има повече обучения, в България, в чужбина, и досега не съм спирала! Разбира се, има моменти, в които по-активно се занимавам и моменти, в които някое друго действие взима превес, но от тогава никога не съм спирала. По образование съм съвременен танцьор, макар че повече съм известна с ориенталските ми танци... поне към момента.

milena-metronom

Смяташ ли, че човекът, който си ти в залата, като преподавател, се различава по нещо от човека, който си извън залата? 
 Да, аз специално чувствам промяна в себе си, но тя като че ли не е толкова видима за външния свят. Аз преподавам ориенталски танци, съвременен танц водя рядко, затова не мога да говоря за него, но ориенталският танц, като стил, изисква едно определено самочувствие и увереност в силата и като жена, и като изпълнител, защото тези танци са тема табу там, откъдето всъщност произхождат; дори да са много популярни в Европа и Египет, стилът, към който най-много се придържа моята група, не се гледа с най-добро око там... както и в България го има- „тя е танцьорка“- не всички са щастливи. Така че, когато преподавам, аз си слагам маска, която казва „всичко е много хубаво, много сме готини, много сме добри, имаме  голямо самочувствие“... а в живота, покрай моята бизнес страна, винаги съм малко по-умерена, защото към много хора не можеш да подходиш по този начин, тъй като те смятат това за прекалено агресивно, а някой път самата ситуация не позволява- комуникирам с хора, които са по-възрастни от мен, по-авторитетни от мен и няма как да имам това отношение към тях. Но в залата е много важно да се възприемаме насериозно, разбира се, там сме за забавление, обаче все пак, когато човек подходи с манталитета „искам да го направя така, както мога в момента, но и да продължа да се развивам“- резултатът е един, а като влезем само да си вдигаме ръцете и краката в продължение на 1 час, резултатът е съвсем друг.

Как би описала целия си танцов живот?
 Динамичен. 

Какво е всичко това за теб? Какво получаваш от танците? 
 Не знам, аз вече не мога да кажа, че мога да се абстрахирам от... какво съм направила с танците и какво са те в моя живот. Не мога да кажа, че те са нещо отделно... да кажа “те са нещо странично, много ме кефи да танцувам и това ме забавлява“. Сложно е да си артист, макар че аз не съм само артист и пак.. много е. Ти не си само артист, ти си създател, обучител, обучаващ се, непрекъснато си в комуникация с някого, защото обществото го изисква днес. Може би, преди си бил в непрекъсната комуникация с някого, защото си искал да се развиеш, а сега обществото те кара да се развиваш непрекъснато. Винаги си в конкуренция- скрита или не- кой какво е направил, защо го е направил, защо ти не си го направил, дали не си искал, или не си могъл или просто не си посветил достатъчно време. Много време заема... много е трудно да си артист на половин ден. Дори да правиш нещо друго, в главата ти непрекъснато минават някакви мисли. Много от нещата за моите курсове аз измислям в банята или тук, на едно специфично място на бул. Сливница. Когато някаква идея се появи в главата ми, не мога да спра и да кажа „сега няма да мисля за нея“. Когато сме в спектакъл, например, с Живко, където съм само изпълнител и не мисля върху концепцията (аз допринасям, но не е моето нещо), непрекъснато съзнанието ми е заето с това дали аз съм подготвена, как да се подготвя по-добре, дали съм си запомнила последователността на движенията, дали знам какво стои зад тези движения (защото нито едно не е „просто движение“), как мога аз да бъда по-добра в характера, който трябва да презентирам... така че няма артист на половин работен ден.

Какво ти искаш да оставиш от себе си у твоите ученици?
Себе си. Искам всеки да получи повече любов от и към изкуството и да гледа на това нещо, с което се занимава, наистина като изкуство, а не като спорт. В изкуството няма чак толкова конкуренция, тя действа по различен начин. Не е целта да си по-добър или по-бърз, по-техничен, а да си по-слят с това, което правиш, да го разбираш, да усещащ музиката, да намираш смисъл в това, което правиш.

А какво получаваш ти от тези хора?
Признание. Аз, както казва една много близка приятелка и ученичка, може би съм недиагностициран ексхибиционист... но то, може би, аз така виждам почти всички артисти. Ти си артист, за да получиш някакво признание, може това да не ти е основната цел, обаче като влезеш някъде, хората да те видят и да ти кажат „браво, ти го правиш добре“, може да те видят и да ти кажат „ти го правиш зле“ и ти да избереш дали ще вземеш под внимание, или не тези думи. Може и да ти кажат „ти го правиш добре“, а ти да се чувстваш зле, обаче признанието си е много важно, защото ако ти дадат тази критика, значи ти наистина правиш нещо като хората. Иначе, ако няма нищо и стоят и гледат като в стена, значи нещо куца- или не си го направил достатъчно добре, или не си го направил достатъчно зле. 

Кое е най-странното ти преживяване, свързано с танците?
Случвало ми се е десетки пъти да ми падне дреха на сцената, да се скъса или пък въобще да забравя нещо и да се чудя как да се вържа и какво да направя. 
Най-фрапантното обаче е генералната репетиция на първия ми професионален спектакъл, когато ми счупиха носа... 

Кой е най-милият ти спомен, свръзан с танцовия ти живот?
 Един от най-паметните моменти е първото участие на моята група с моя хореография. От сегашна гледна точка, хореографията беше ужасна, но всички бяхме много горди и това наистина беше първото голямо нещо, което бях постигнала сама от начало до края- като преподавател, хореограф, танцьор , дизайнер на костюми, организатор на момичетата, така че това е спомен за едно от най-силните ми чувства. Всяко едно участие е много сантиментално, защото това ни коства много усилия, които за  съжаление, но и за щастие, остават скрити за хората, защото всички виждат красивия резултат, но никой не вижда труда зад всичко бляскаво.

В момента Милена Виденова преподава Ориенталски танци по следния график:

Вторник и Четвъртък от 18:25 ч.

Неделя от 17:30 ч. и от 18:30 ч.

http://www.derida-dance.com/qs/bg/za-lyubiteli/belly-dance